Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.10.2012 12:17 - Политическата корупция и демократичната държава.
Автор: alexandertomov Категория: Политика   
Прочетен: 1948 Коментари: 1 Гласове:
0



Едно от много интересните и задълбочени изследвания за съвременната корупция е сборникът „Многоликата корупция”, издание на Световната банка във Вашингтон, под редакцията на Едгардо Кампос и Санджай Прадхан. В този сборник политическата корупция се отъждествява с „категорията крупномащабна корупция”[1]. Към нея могат да се отнесат корупцията в сферата на държавните финанси, държавните поръчки, в данъчната сфера, а също така и  корупционни практики при държавната намеса в така наречената голяма икономика – енергетиката, производството на нефтопродукти, металургията, транспорта.

        Политическата корупция създава винаги финансови или политически изгоди на определени хора или групи от хора. Тя деформира едновременно и пазара и държавата и поставя гражданите в неравностойно положение. Често политическата корупция преминава през политическите партии или отделни лобистки групи (групи за натиск), но в крайна сметка тя винаги ерозира държавата и облагодетелства отделен човек или група лица. Колкото по-голяма е политическата корупция толкова по-слаба е държавата. В този смисъл държавата и корупцията са категории-антиподи. Силните държави с присъщата им степен на прозрачност и контрол свеждат корупцията до нула. Такива държави са Дания, Швеция, Норвегия или Финландия където, гражданите в най-голяма степен са доволни от живота си.

        Обратно, държави като тези в Централна Африка, някои азиатски и латиноамерикански страни имат висока корупция и силна организирана престъпност. Сред тях попада и България, която вече години наред е критикувана за „корупция по високите етажи на властта”. Там където има слаба държава и силна корупция, хората са най-малко доволни от живота си. Те се чувстват незащитени от своята държава. Тяхното чувство за социална справедливост е изцяло или частично накърнено.

        Политическата корупция винаги е крупномащабна. Но тя няма непременно материални измерения. Тя може да бъде насочена към създаване на собствени властови привилегии, чрез нарушаване на демократичните принципи. Аферата Уотъргейт свързана с президента на САЩ Р. Никсън, е типична форма на политическа корупция. Подслушването на политическия опонент, купуването на гласове, създаването на привилегии на партиите на власт за сметка на опонента са все част от формите на политическата корупция, разпространени много в съвременна България.

Когато говорим за политическа корупция, винаги имаме предвид организирана, съзнателна дейност. Неин типичен субект са политически лидери, водещите държавници. Не мога да квалифицирам като субект на политическата корупция  цели партии, защото политическата корупция е винаги тайна. Тя се замисля и извършва от доверена конспиративна група лица, зад гърба на избирателите и на членската партийна маса. Често политическата корупция не влиза в пряк конфликт със законите, а търси начин да го заобиколи или намира пролуки в тях. Ето защо борбата с нея е толкова трудна.

  Развитието на законовата база и гарантирането на независимостта на съдебната система са двата основни стълба значими за страните с неукрепнали демократични институции и демократична култура, сред които безспорно е и България.

Критериите за корумпираност на една държава са многобройни, на някои от тях са особено важни. Тези критерии могат да се измерват количествено, да бъдат съпоставими, да доказват, че правителството, парламентът и съдебната власт допускат повтарящи се нарушения на закона или че са налице съществени „бели петна” в законодателството, които се използват за присвояване на държавни средства. Става дума за измерими  политически, макроикономически и социални индикатори, които показват сериозни отклонения от законовите демократични стандарти и които водят до присвояване на държавни средства, до незаконно забогатяване и пране на пари. Можем да приемем, че политическата корупция е система за нееквивалентно (неотговарящо на пазарните цени) прехвърляне на държавни средства в частни ръце, или за създаване на политически и икономически привилегии на тези, които експлоатират властта.

         Политическата корупция е целенасочено действие или преднамерено бездействие на държавни органи и партийно-политически субекти с цел създаване на финансови или властови привилегии на определени партии или лица на властта в ущърб на гражданското общество. В този смисъл политическата корупция ограничава демократичните свободи и обикновено е съпътствана от мащабна задкулисна дейност.

        В недемократичните държави, политическата корупция е постоянен елемент на властта. Липсата на обществен контрол, непрозрачността на действията са законово уредени. Ръководната роля на Комунистическата партия в България бе заложена в Конституцията, а животът и привилегиите на нейните лидери бе абсолютно табу за гражданите. Това даваше възможност за прикриване на истината за корупционните действия на властта.

 В демократичните държави, обратно, съществуват конституционни правила, които правят политическата корупция абсолютно несъвместима с държавността. Когато тези правила се нарушават, това означава че се поругават основни принципи на демокрацията. Такива ключови конституционни принципи са свободата на медиите, независимостта на съдебната система, антимонополната политика, прозрачността на държавните органи и т.н.

Погазването, на който и да е от тези принципи непременно създава условия за корупция или е свързан с корупционни практики. При това корупцията в една държава се появява и прониква по две възможни оси. Едната е когато има политическа нестабилност и обща слабост на държавата. След 1991г. точно такава ситуация се наблюдаваше в България. Към онзи момент в обществото нямаше установени корупционни практики. Те тръгнаха от няколко икономически  престъпни групировки, които проникнаха в правителството, държавните банки и големите заводи и направиха многомилионни състояния. Втората ос на разгръщане на корупцията е когато престъпните икономически групировки са натрупали вече голяма финансова и медийна сила. Тогава те активно започват да чистят имиджа си, като отделят значителни средства за да подчинят или ангажират министри и администратори, съдии и прокурори.

Тези две направления на развитие на политическата корупция характеризираха и два периода в новата българска история – първият до края на последното десетилетие на ХХ век и вторият – сред 2001г. Между тези два периода няма рязка граница. Те се преливат един в друг. Последствията от тях обаче, са еднакво тежки – ерозията на държавната власт, проникване на корупционни практики, както в изпълнителната, така и в съдебната и медийната власт.

Тежки са последствията и за самото гражданско общество. Установяването на корупция по високите етажи на властта убива вярата на хората в демокрацията. Нещо повече – възниква верижна реакция по принципа: „щом властта краде, защо да не крада и аз?”. По време на двете правителства – на  Сакскобургготски и на Станишев, подобни максими се говореха открито. Така наречената масова приватизация се превърна в разграбване и разпродажба на над 1000 предприятия. Подобен негативен ефект имаше и касовата приватизация. Далаверата с държавни имоти наречени заменки бе аргументирана с развитието на туризма и бума на недвижимостите. Както ще видим по-късно тази масова корупция и алчност се обърна срещу самата държава.

Подчинени медии, зависима съдебна система, поръчкови прокурори, алчни администратори – това са все белези за неевропейски тип държавност. При това една част от корупционните практики се стремят да заобиколят законите, а друга част нагаждат законите към тези практики. И в двата случая обаче става дума за политическа корупция на властта, за все същото присвояване на държавни активи или създаване на властови привилегии. През последните години, и особено при управлението на Тройната коалиция, политическата корупция достигна абсолютен връх, но прие и много по-завоалирани форми, непознати по-рано у нас.

Вече приехме определението, че политическата корупция е „крупномащабна корупция”, която засяга държавата, водещите политически партии, големите инфраструктурни отрасли и т.н За да се анализира това сложно и особено опасно за демокрацията явление е необходимо да се установят и неговите конкретни форми. В изследването на Едгардо и Кампос са посочени осем основни форми на крупномащабна корупция. Към тях аз бих поставил още два (вж. Таблица 3). Едната е купуването на гласове и целенасочено манипулиране на политическия процес. Втората е създаването на други извънзаконови привилегии на партиите на власт.


image

 

 Всички тези девет форми на корупция са типични за България през последните 20 години.  Докато през първото десетилетие на прехода (1990-2000г.) най-типичните корупционни форми бяха т.3 (наркотици проституция); т.4 (приватизация без търг); т.5 (организирана престъпност), и то през второто десетилетие много важно значение придобиха т.6 (ценови манипулации); т.7 (държавни сделки с офшорни и други подставени фирми); т.8 (укриване на данъци) и т.9 (купуването на гласове), т. 10 (създаване на извънзаконови привилегии на властта).

        Във всички тези десет направления политическата  корупцията в България достигна непознати за Европа високи нива. Този мащаб на политическата корупция създаде почва за развитието на организираната престъпност и за проникването ѝ във върха на властта. Наистина тези две явления се различават съществено, но между тях винаги има връзка. Когато политическата корупция преминава от правителство в правителство, когато тя се повтаря, това означава, че тя е заложник на силна организирана престъпност, на престъпни или олигархични кланове. През 2011г. по организирана престъпност България бе класирана на 124 място от 139 държави от Световния икономически форум. Контрабандата, наркотрафика, проституцията, търговия с ембаргови стоки (главно оръжие) в България достигнаха тези нива благодарение на политическия чадър, който им беше осигурен. Не може да има съществена организирана престъпност без политическа подкрепа, без система от невидими връзки и влияния на престъпността върху политическите елити.

        През 2007г. Центърът за изследване на демокрацията в София публикува изследването „Организираната престъпност в България: пазари и тенденции”. Този безспорно силен анализ на организираната престъпност у нас обръща внимание на създаването на проолигархичен модел чиято основна цел е „овладяването на политически лостове” и „получаването на влияние в държавната администрация”. Изследователите от ЦИД правилно отбелязват, че „ако до края на 90-те години основната част от националното богатство се преразпределя от изпълнителната власт (чрез механизмите на приватизация), то през последните години за тази цел се използва главно съдебната власт. Особено фрапантни са случаите на корупционна обвързаност между прокурори и босове на престъпни групировки”.

През 90-те години политическата корупция бе директна, открита. Така наречените „икономически групировки” упражняваха пряк натиск върху изпълнителната власт. Шефове на такива групировки се хвалеха публично, че имат свои 3-ма или 5-ма министри, 8 или 10 зам.-министри 20 или 30 депутати. Особено силен бе натискът на групировките върху правителствата на Л. Беров (1993-95г.) и на С. Сакскобургготски (2001-2005г.). При партийните правителства на БСП (1994-97г.) и СДС (1997-2001г) корупционният натиск бе предимно вътрешнопартиен т.е. провеждаше се чрез конкретни  депутати и министри и бе свързан с набирането на пари в партийните каси. Корупционните практики през 90-те години ХХ век бяха насочени главно към приватизацията на държавните активи. Ето защо в България основни приватизатори станаха групи на организираната престъпност, множество дейци на бившата Държавна сигурност  и на Комсомола. Няма да е прекалено да се каже, че българските престъпни групировки се превърнаха във важни фактори и натрупаха значителни средства благодарение на приватизационния процес. Много често „приватизацията” на отделни заводи, недвижимости, паркинги, земи и гори ставаше с различни форми на насилие – рекет, черен пиар, заплахи, убийства.

Приватизацията в България бе основния терен, върху който се извърши срастването на организираната престъпност с политическата власт. Нито при правителствата на Беров (1992-94г.), нито на Виденов (1994-97г.) този процес бе спрян. Точно обратното - престъпни или полупрестъпни групировки използваха натрупаните в първите години на прехода милиони за приватизационни сделки. Така масовата, и касовата приватизация бяха използвани за легализиране на „мръсни” пари в огромни размери. Някои групировки, пряко или чрез подставени фирми, успяха да овладеят от 10 до 40 предприятия, включително и гиганти на българската индустрия.

Държавата гледаше безучастно на този процес. В повечето случаи тя го стимулираше. Всички основни групировки от началото на прехода участваха активно в процеса на приватизация и овладяха ключови предприятия и сектори в икономиката. По този начин те не само легализираха парите на организираната престъпност, но и придобиха голяма сила и влияние. Важна характеристика на този процес бе и факта, че много приватизационни сделки бяха извършени от подставени лица или фирми, както и от външни офшорни компании. България е единствената държава в Източна Европа, в която и досега не е направен национален преглед на приватизационните сделки. Никой не  даде отчет пред гражданите за резултатите от приватизацията. Очевидно, това не е изгодно нито на олигарсите, нито на партиите  и правителствата управляващи в този период. Укриването на информация за истинските собственици на приватизираните предприятия и липсата на прозрачност при много от сделките предопредели трагичната съдба на повечето предприятия – те бяха препродадени на части или просто превърнати в скрап.

Правителството на И. Костов направи опит да върне силата на държавата и да ограничи влиянието на престъпните групировки. Но този опит бе неубедителен защото разделяше престъпните групировки на свои и чужди, на сини и червени. Този опит бе и непоследователен, поне в първите две години (1997-98г.) от управлението, които бяха пропуснато време. Когато след на 1999г. Костов предприе по-решителни мерки, вече бе късно. Групировките се бяха внедрили чрез различни органи на СДС, бяха проникнали (къде с пари, къде с лобиране) в цели сектори на новата администрация. През 2000-2001г повечето групировки  обявиха Иван Костов за свой враг. Не е случайно, че практически всички олигарси и техните фирми подкрепиха бившия цар С. Сакскобургготски при завръщането му в страната и спомогнаха свалянето на И. Костов от власт през пролетта на 2001г.

Политическата корупция стимулира организираната престъпност,  дава ѝ надежда, а често и преки гаранции, че за всяко нейно действие има оправдание. Главното, което движеше и все още движи процеса са парите, присвояването (приватизацията) на държавно имущество. Възникването на престъпните групировки в България съвпада по време с възникването на частния бизнес въобще. По моя оценка най-силните периоди на тяхната дейност бяха 1992-98г. и 2001-09г. Става дума за по-голямата част от българския преход. По време на целия преход възникваха все нови и нови форми  на срастване на престъпния свят със самата държава. Мога да посоча няколко  типични форми на това срастване:

a)   директно представителство на престъпни групировки чрез внедряване на „свои” министри, зам.-министри и висши администратори в партиите и правителствата на прокурори, следователи, на платени журналисти и т. н.;

b)   съвместни фирми на съпруги, деца или други роднини на отговорни политици и магистрати с босове на престъпния свят;

c)   предоставяне на дялове или акции на посочени лица на политици и магистрати (или техни близки) от приватизирани предприятия;

d)   покупка на имоти зад граница на името на фирми или близки на политици и магистрати от името на „благодарни бизнесмени”;

e)   предоставяне на привилегии при покупка  на държавни или общински земи и гори на преференциални цени на близки на политици и магистрати в периода 2003-2008г.

        Особена, чисто българска форма на срастване на държавата с престъпността бе даването на статут на „агенти” на  МВР на известни престъпни босове. Това показваше и вътрешното разделение на престъпните групировки. След 1997г. групировките започнаха да легализират част от своя бизнес и така да излизат на „светло”. Същевременно те или прехвърляха „мръсния” бизнес на доверени лица или го управляваха индиректно.

        Нито едно правителство на България до 2009г. не успя  да преодолее срастването на престъпността с държавата в нужната степен. Причината за това бе високото ниво на политическа корупция и заобикалянето на принципите и нормите на функциониране на модерната европейска държава. След влизането на страната в Европейския съюз през 2007г., това положение ставаше все по-нетърпимо. Стигна се до остра реакция на Европейската комисия и безпрецедентното спиране на европейските фондове за България (2008г.).



 

   



Гласувай:
0
0



1. анонимен - Роналдо
09.10.2012 17:43
За милиони няма закони, за кокошка няма прошка
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: alexandertomov
Категория: Политика
Прочетен: 161805
Постинги: 46
Коментари: 551
Гласове: 118
Архив
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031